Баткунион

Градът е стоял непосредствено западно от старото село Баткун — днес северозападният край на Паталеница — между Коков дол на северозапад и Даянов дол на югоизток, на равен терен, който се спуска към североизток.^1,2 Мястото е на около 367 метра надморска височина, с наклон около пет на сто на север и на изток; низината на два километра северно е на 267 метра, планината на два километра южно — на 530.³ Крепостта стои на полегат склон в подножието на Родопите, стотина метра над Тракийската низина, а не на канара: драмата идва от планината зад нея и от полето пред нея. Първата ни скица я слагаше на скален зъбер; теренът я свали.

Поток обикаля мястото от запад и север на 140–210 метра от центъра — Коков дол, естествена защита от тази страна.^3,4 Положението му е от картата; дълбочината и стръмнината на дола не са измерени и в сцената са предположени. „До старата крепост Баткун… е имало, както и сега има, един малък, блатист извор“, пише Васил Миков през 1943 г., обяснявайки името.⁵ Из мястото са намирани множество византийски монети; югозападно от стените, нагоре към планината — късове тухли и керамика.¹

Днес над земята стои едно малко парче стена. Зидовете, които личат на сателитните снимки, са от XX век — сиропиталище, закрито през 1997 г.; боровете по ливадата са съвременни насаждения.^4,6 Планът не стъпва на нито една от тях. И още нещо, което човек от Пазарджик лесно забравя: Татар Пазарджик се появява в регистрите едва през 1472 г. Около 1200 г. най-близкият град е Филипопол, на 28 километра на изток.⁷

В сцената няма борови насаждения, асфалт и съвременно село. По склоновете сме сложили дъбова гора, пасища и лозя; в низината — мочурища и крайречна гора към Марица. Теренът е измерен; растителността е предположена по природата на мястото, по името „Баткун“ — тресавище — и по оградените лозя на Земеделския закон.⁸

Стените на Баткунион са единствената част от града, която някой е измервал. През 1944 г. Димитър Цончев ги описва като неправилен многоъгълник с дълга ос от югозапад на североизток: около 590 метра обиколка, затваряща около 22 000 квадратни метра — двадесет и два декара.^1,2 Обиколката и площта заедно дават компактна форма — около 165 на 130 метра, почти квадрат, само леко продълговат. Стената е дебела 3,8 метра, „навярно заради лесната достъпност на мястото“, и е зидана като три вертикални пласта, долепени един до друг, от ломен камък в червен хоросан. Над земята тогава е стояла до метър-два, и то само на малко места; днес от това е останало едно малко парче. Популярните текстове дават 4,8 метра; държим се за измерването.³

Кога е строена, никой не е копал да провери. Зустал я вписва като късноримски или ранновизантийски укрепен град, IV–VI век; теренните обхождания от 2013 г. датират мястото в VI–XIV век.^1,4,5 Векът е извод от строежа — червения хоросан и кръглата ъглова кула, — не находка.

Из селото и в пътеводителите се говори за четири кръгли кули по ъглите; Цончев е видял основите на една, на източния ъгъл.^2,3

Всичко останало по стените е предположено. Червеният хоросан в късноантичното строителство е вар със счукана тухла — водоустойчива смес — затова фугите в реконструкцията са розово-червени, както в Хисаря и Абритус. Височина никой извор не дава; стените в сцената са осем до десет метра до зъберите, масивни и ниски, както подсказва дебелината им и както са в Хисаря, Мезек и Лютица. Бойният ход е с правоъгълни зъбери, както ги рисува Мадридският Скилица за Солун и Преслав;⁶ дървени галерии от XII–XIII век са възможни, но не сме ги добавяли. Зидарията е сиво-кафяв ломен камък в дебел розов хоросан, без тухлени пояси: в региона ги има, но за Баткун не са засвидетелствани. Трите долепени пласта са или двулицева стена с пълнеж, или стена, надебелявана на етапи, както в Лютица; и в двата случая зидът е бил необичайно масивен. Точната линия на стените следва терена между двата дола и числата на Цончев; самия му план не сме виждали. Щом го видим, ще я поправим — и поправката ще получи дата.

На източния ъгъл Цончев вижда основите на кръгла кула — единствената засвидетелствана кула на Баткунион.^1,2 Междинни кули по куртините не споменава никой; не сме добавили и ние.

Популярните текстове говорят за четири кули; Цончев и Зустал — за една.³

Останалите три кръгли кули по ъглите са предположение. Схемата „кръгли кули по ъглите на многоъгълник“ е класическа за късноримските укрепления от IV–VI век — Кастра Мартис при Кула, Абритус при Разград. Оттам са и размерите: диаметър около единадесет метра, зид от два до два и половина, терасата на около тринадесет и половина, върхът на зъберите на около петнадесет и половина — осемнадесет зъбера по обиколката.^4,5,6 Отгоре кулите имат открита бойна тераса със зъбери върху тухлен свод, над покрито бойно помещение с прозорци — както при Теодосиевите стени на Константинопол, в Мезек и при Прокопий за Дара.^7,8,9 Не покрив върху стълбове: за такъв няма нито един пример от V до XIII век. Първата ни версия имаше керемиден конус върху осем стълба над зъберите; махнахме го. Три прозореца гледат към полето и по един встрани, с тухлени арки; две врати извеждат от бойния ход, по една в края на всяка куртина, защото бойният ход, по Витрувий, се прекъсва при всяка кула;¹⁰ вътре — дървени подове и стълби.

Порта трябва да е имало, но нито един извор не я споменава. Поставихме я на югоизточната страна — към предградието в Селище, към Свети Димитър и пътя за Цепина — далеч от дола, както в Лютица, където единствената порта гледа към пътя, и в Цепина, където тя е на единствената удобна страна.^1,2,3 Задна вратичка няма: не е засвидетелствана, и я махнахме.

Портата е между две правоъгълни кули шест на десет метра, с четирискатни керемидени покриви над етаж с прозорци — „зъбчати стени, покрита порта“ е образът на града във византийските миниатюри от XII век.^4,5 Проходът е 2,6 метра широк, със свод на около 4,9 метра и около десет метра дълъг през портовата сграда: една волска кола наведнъж, както в Яйлата, Русокастро, Абритус и Царичин град.^6,7,8 Двукрилите дъбови врати с железни ленти и гвоздеи стоят точно зад външната арка, залостени с дъбови греди, които се прибират в канали в зида; втора врата има при вътрешното лице. Денем крилата са отворени — така ги рисува и Скилица; затварят се нощем и при тревога.⁹ Падаща решетка няма: има я в Абритус и Яйлата от IV–VI век, но в нито една крепост от XI–XIII век в региона и в нито една миниатюра.

В зидарията на портата сме вградили мраморни блокове с надписи от светилището на Асклепий, а над арката — ниша за икона, както при Теодосиевите порти.¹⁰ Захариев през 1870 г. вижда мраморни стълбове и плочи, изкопани „до развалената широка крепост“ и отнесени в Пазарджик; къде са стояли, не казва.¹¹

Най-ранният популярен текст говори за „подземни входове-канали“; по-късните — за канали и водопровод.^1,2 Извор няма; най-вероятно става дума за водостоци през стената. В сцената има един.

Вътре всичко е по аналогия. Една главна улица, два-два и половина метра, води от портата до църквата; страничните улички са метър-метър и половина; настилката е трамбована пръст, чакъл и чирепи, с открит улей надолу по склона — както в Лютица, Цепина и Червен, и както са уличните настилки на Филипопол от XII век.^3,4,5 Решетка от улици няма — улиците следват склона и стените. Малък площад има при портата и площад пред главната църква.³ Къщите са около сто и шестдесет, еднопространствени, по двадесет-четиридесет квадратни метра, с каменен цокъл в кал и горна част от кирпич или плет, с керемидени покриви; много от тях са опрени на вътрешното лице на стената, както в Лютица, Трапезица и Перперикон и както са каменните къщи на Филипопол от средата на XII век.⁶ За двадесет и два декара аналозите дават от осемдесет до сто и четиридесет къщи и четвърт открита земя; нашият град е в горния край.

Покрай стената до портата има редица от шест-осем еднакви дюкяна, после отделни дюкяни по главната улица: грънчар, двама ковачи, хлебар, винар, бакалин — както осемнадесетте дюкяна пред Южната порта на Преслав, пазарната улица на Царевец, Пергам и Херсон.^7,8 Дюкянът е едно помещение — работилница, склад и често дом едновременно. Точно зад портата стои голяма официална сграда, около 250 квадратни метра, с малък площад помежду им, както в Лютица. Резиденцията на византийския управител е в най-защитения ъгъл, при западната кула над дола, както в Мезек и Рентина; Баткунион не е бил седалище на Иванко — седалището му е Филипопол.^9,10 На най-високото място, до главната църква, има голяма сводеста цистерна, а водопровод от родопския склон влиза от юг — Лютица има резервоар, кладенец и канал, Цепина цистерни от сто и шестстотин кубика, Рентина четири цистерни.

Във всяка къща има хромел и един-два питоса, вкопани в пода; амфори от типа на 1200 г. (Гюнсенин III) — само в дюкяните и избите, подпрени на стената, защото са с остро дъно и не стоят сами. Това е от Херсон, където над двеста и десет хромела са намерени в опожарените къщи от XIII век, от Пергам, от корабокрушенията при Нови Свет и от сграфито съдовете на Филипопол.^8,11,12 По улиците върви двуколка с плътни дискови колела и чифт волове под шиен ярем; четириколки има само по пътя в полето. Димитър Кидон описва през 1346 г. малък тракийски град по „волската кола, затънала в калта на пазара“.¹³ Църквите имат по едно голямо дървено клепало, а камбана няма: Света София в Константинопол няма камбани през 1200 г., а най-старата камбана в региона, тази на Алексий Слав в Мелник, е от 1211–1216 г.¹⁴

Популярните текстове казват, че разкопки са разкрили две църкви вътре в стените. Публикация няма. Твърдението води началото си от Стефан Захариев, който през 1870 г. описва „в крепостта“ Света Куркулещица — днешния Свети Димитър — и развалините на Свети Пантелеймон върху светилище на Асклепий.¹ И двете са извън стените; за Захариев „крепостта“ е целият стар град. Свидетелство на очевидец, не разкопка. Преданието говори и за „над седем църкви, повечето в предградията“; Паталеница се помни като „селото на деветте църкви“, а през 2020 г. селото поставя табели на „повече от 11 църкви и параклиси“.^2,3 Нищо от това не е разкопано. В сцената има четири църкви извън стените и две вътре.

Главната църква е кръстокуполна, единадесет на девет и половина метра, в центъра на града, камък с тухлени пояси и керемиден покрив — по образеца на Свети Димитър; на най-високото място я слагат и Лютица, и Рентина.^4,5,6 До портата има еднокорабна църквица със свое гробище, както в Полистилон при Абдера — еднокорабна църква от XII–XIII век до главната порта, с оградено гробище.⁷

Църковният двор е ограден с нисък каменен зид до кръста. В него има осемдесет до сто и десет гроба в хлабави редове и семейни групи, най-гъсто при апсидата и западната врата: могилки, дървени кръстове на пресните гробове, по някой изправен камък в главата. Каменни кръстове няма — те са от османско време. Първата ни версия имаше четиридесет и четири каменни кръста върху плочи; Преслав показа, че шест от десет гроба нямат траен знак, а Калиакра — че четири от десет са детски.^8,9

Югозападно от стените, нагоре към планината, в местността Селище, има късове тухли и керамика: там е живял градът извън стените си.^1,2

Как е изглеждало, е по аналогия. Групи от три-четири къщи около общ двор, без улици, с утъпкани пътеки; къщи от осем до осемнадесет квадратни метра, леко вкопани, с дъсчени или плетени стени, сламени или тръстикови покриви и пещ в ъгъла вътре. Керемиди има само по църквите и по къщите край пътя до портата. Това е от изцяло разкопаните селища край Раднево — XI–XIII век, седемдесет и девет сгради, триста и единадесет гроба — от Филипопол, Хотница и Френкхисар.^3,4,5,6 Първият ни план редеше оградени дворове покрай улици; селищата край Раднево нямат нито улици, нито огради.

Предградието има своя еднокорабна църква, дванадесет-петнадесет на шест-седем метра, с керемиден покрив и шестдесет до сто и петдесет гроба, както Росица и Герена.^5,3 Пещта за грънци и керемиди е на края на дола, далеч от къщите, както трите пещи на края на Хотница; ковачницата е при пътя, както железарското предградие под Царевец. Има големи открити кошари на края на предградието, плетове около групите къщи и градините им; лозята са оградени, нивите — не, както при Бахча бунар, при плетовете край Пловдив през 1876 г. и в Земеделския закон.^7,8 Предградието стига на тридесет-четиридесет метра от стените: нито един аналог не показва разчистено поле пред крепостта — Росица е „в самото подножие на крепостта“, Френкхисар е под Царевец.⁹

Между Баткун и Паталеница стои кръстокуполна църква 10,9 на 9,5 метра с осмоъгълен барабан и петостенна апсида, преправяна многократно, с по-късен притвор; стенописите ѝ са от края на XII век.^1,2 Зустал я датира XIII–XIV век; архитектурните и стенописните изследвания — края на XII. Мраморна плоча с името на Григорий Куркуа, протоспатарий и дукс на Филипопол, от 14 индикт, 6599 година от сътворението — 1090/91 — е най-старият датиран писмен паметник от землището.^3,1 Връзката на плочата със самата църква Зустал смята за „много несигурна“.

Около църквата сме сложили махала от петнадесет до двадесет и две къщи, със свое гробище — енорийският квартал от петнадесет-тридесет къщи с църква, който описва Полывянный, и Герена, село с църква и 238 гроба.^4,5

През декември 1189 г. отрядите на пасауския епископ и херцога на Далмация водят две сражения „при Бакон“ с византийски войски, с над триста убити гърци.¹ Ансберт не казва къде е Бакон; че това е Баткун, е отъждествяване на Златарски, прието от Аздраха, Зустал и Лауд — по името и по пътя на кръстоносците откъм Разлог и Чепино.^2,3,4 Вероятно, не сигурно.

Между 1198 и началото на 1200 г. протостраторът Мануил Камица тръгва от Батрахокастрон, „дойде в Бактунион“, пуска войската да граби и е заловен жив от засадите на Иванко.^5,2,6 Откупен е за двеста литри злато от зетя си Добромир Хриз, после вдига бунт заедно с него. Хониат е еднозначен: Мануил Камица, братовчед на император Алексий III — не Михаил.⁵ Иванко получава „командването на Филипопол“; крепостите му са Кричим и накрая Стенимахос. Баткунион е само мястото на засадата.^5,4

През 1255/56 г. Теодор II Ласкарис „стигна до град, наречен Баткунион, който можеше за достатъчно дни да изхранва с припаси една огромна войска“; на връщане от Цепина войската „направи селото Баткунион своя плячка“.^7,4 Акрополит пише πόλις в §59 и κώμη в §60; съкратителят му — „град“ и на двете места. Единственото, което изворът казва за Баткунион: можел да изхрани войска. Това е последната вест на писаната история за града.

Стигна до град, наречен Баткунион, който можеше за достатъчно дни да изхранва с припаси една огромна войска.

Положението му го прави „станция, през която минават пътищата, прекосяващи Родопите към Филипопол и към долините на Места и Струма“.^3,4 Пътят към Цепина — онзи, по който Акрополит описва похода през лед и дим — тръгва оттук; трасето му в сцената е предположено.

Според проф. Стефан Младенов — у Миков, 1943 — името значи „тресавище, блатисто място, в което може да се потъне“; Миков го нарежда сред прабългарските, в един ред с Батак и Баталя.¹ Друго тълкуване, на Заимов, от лично име, не сме проверили. Пишат го Βατκούνιον у Акрополит; Βακτούνιον, Βατούννιον, Βαγκούνιον в ръкописите на Хониат; Bacon и Baccon у кръстоносните хронисти.^2,3,4 Константин Иречек е първият учен, който през 1883–84 г. поставя „замъка Баткун“ при днешното село — по хрониките, без да е посещавал развалините.⁵

Захариев чува през 1870 г., че цар Калоян — „Калиянчо“ — „превзел и развалил баткунската и пловдивската крепости“; Зустал отбелязва народна памет за османското завоевание, в която Баткунион се брани от войводата Георги.^1,2 Нито едното, нито другото може да се провери. Как е загинал градът, не знае никой.

В края на XV век Баткун е село в нахията Филибе. През 1516–18 г. е вакъф на Фейзуллах паша, с войнуци и соколари; през 1530 г. Баткун и Паталеница заедно имат 227 християнски и 39 мюсюлмански домакинства; през 1570 г. Баткун сам — 108 християнски.^3,4 Градът е станал село и ще остане село. Татар Пазарджик е вписан в регистър още през 1472 г.; новият пазар на низината засенчва кръстопътя под планината.⁵

През 1870 г. Захариев описва „развалената широка крепост“: селяните току-що изкопали четвъртит мраморен стълб, три лакти дълъг, а спахиите отдавна отнесли мраморни плочи за турските гробища в Пазарджик.¹ Това е най-ранното печатно описание на мястото; византийската история на Захариев — Анна Комнина, Анастасий Дикор — е сбъркана и не я повтаряме. Цончев измерва и чертае през 1944 г.; археолози от музея в Пазарджик и от НАИМ обхождат крепостта през октомври 2013 г. и землището през 2016 г.^6,7,8,9 Трите публикации — на Цончев и двата доклада — съществуват само на хартия и не сме ги чели; щом ги прочетем, този лист ще бъде поправен, а поправката — отбелязана с дата. През 1955 г. селата Баткун и Паталеница се сливат и името на града остава само на ливадата.^10,4 През 2020 г. радиото съобщава, че крепостта „тъне в разруха“ и че една част от ценностите ѝ са в музеите, „а друга — неизвестно къде“.¹¹

Сега наскоро селяните изкопаха до развалената широка крепост един мраморен стълб, четвъртит, три лакти дълъг и един лакът широк, изработен изкусно.

На един километър южно от Паталеница, на Тепето, има средновековна крепост с два концентрични зида от ломен камък в червен хоросан; под нея — старо селище и основите на две църкви.¹ На два и половина километра югозападно, над рекичката Селище, е Калето — продълговата средновековна крепост, 220 метра дълга, с тънки стени от метър до метър и тридесет и със славянска керамика отпреди 1000 година.¹ На около три километра северозападно е светилището на Асклепий Зимидренски, разкопано от Цончев през 1939 г.: от I до края на IV век, без следа от по-късен живот.^2,1 Популярната история „от капище на Асклепий до църква“ няма археологическа опора.

На километър и половина западно е Баткунският манастир „Свети Петър и Павел“, изгарян и строен наново през турско време, през 1657 и 1774 г.; Захариев намира там през 1870 г. плочи с тракийски конници, изровени при старите му основи.^1,3 Батрахокастрон, „жабешката крепост“, откъдето тръгва Камица, е вероятно на два и половина километра западно от Брацигово, при старо кале и жабешки блата.^4,1

• Византийските хроники наричат Баткун „блестящ и богат“.

  Думите не се срещат в никой византийски текст. Единственото, което Акрополит казва за града: можел да изхрани войска. Пахимер, Григора и Кантакузин изобщо не го споменават.^1,2

• Баткун е бил най-големият град-крепост в Пазарджишко, околийски център и седалище на митрополит.

  Аздраха го нарича „доста важен укрепен град на областта“ — не най-големия. Митрополия в Баткун няма в нито един епископски списък; „седалище на митрополит“ идва от преразказ на Батаклиев.^2,3

• Крепостта е издигната през IX век като част от отбранителната система на Първото българско царство.

  Никой извор не го казва; всичко намерено сочи към късната античност. До есента на 2026 г. и този летопис го повтаряше на дванадесет места. Поправихме го.⁴

• През 1199 г. при крепостта се води битка, в която е пленен византийският пълководец Михаил Камица.

  Мануил, не Михаил; засада на поход, не битка при крепостта; годината е между 1198 и 1200.⁵

• Крепостта е превзета от османците през 1372 г.

  Популярна дата без извор. Как е загинал градът, не знае никой.⁶